Тук ще ви пусна два мои разказа и някслко рисунки.
Седях на брега на морето, заровила глава в коленете си. Вече дори нямах сълзи. Имаше ли изобщо смисъл да живея? Бях избягала от вкъщи преди 10 дни, но никой не ме потърси, въпреки че телефонът ми беше включен. Извадих го. Последен модел, както винаги. Сега не ми пукаше. Просто го метнах в морето, а той отплава бавно нанякъде. "Е дано поне ти си щастлив" - помислих си. Защо трябваше да ми го отнемат? Защо точно него? Защо брат ми? Обичах го повече от всичко на този свят. Дори повече от гаредороба си вкъщи. Изведнъж усетих смразяващ студ. Същия студ, който усетих в болничната стая, когато сърцето на брат ми спря. Това беше тя. Смъртта. Най-сетне беше чула молбата ми. Крайно време беше:
- Искам да умра. - казах аз, а тя се засмя:
- Не съм дошла за теб.
- Тогава за кой?
- Ето там - тя посочи една къщичка, в която живееше едно семейство: майка, баща, момиче и момче. Можеше да са бедни но се обичаха. - има едно момче, което е болно и е на път да прескочи пропастта, но аз няма да му позволя.
- Защо?
- Защото съм Смъртта!
- Момчето е обичано - аз вече крещях - Защо ще причиняваш това на семейството му? Вземи мен. За мен никой няма да съжалява.
- Ще съжаляват.
- Кой? Никого не го е грижа за мен.
- Е може би си права, но сега съм дошла за него. И твоето време ще дойде. Бъди спокойна.
Аз отново сведох глава в краката си, а Смъртта си тръгна. Чу се рев от къщичката - ревът на една майка, когато загуби синът си. "Жалка смърт" - помислих си аз. Изведнъж стана твърде приятнто. Вдигнах глава. На брега на морето седеше един ангел - брат ми. Не можех да се сдъжа. Хукнах с все сила натам и точнто, когато щях да го стигна той се отдръпна навътре. Заплувах към него, но се случи същото. Знаех, че той е един мираж, една илюзия, но го исках. Исках да го прегърна. Исках да усетя топлото му тяло. Просто го исках...
Вървях бавно през малкото селце. Селце, което беше населявано от 20 души. Всички над 80 години. Аз бях новост, а там новостите ги нямаше. Знаех какво си мислят. Знаех, че не ме искат там, но мен някога искали ли са ме? Не! Вървях целенасочено към къщичка накрая на селото. Най-красивата от всички. Там трябваше да срещна баба си. Двадесет години след като майка ми беше забременяла с мен. Баба Рос нямаше да е доволна. Тя не харесваше нито мама, нито татко, които бяха ме изоставили. Почуках на вратата. Никой не отговори. Влязох в тъмната стаичкаи чух някой да вика "Нее", а един мъж с качулка излезе от вътре и дойде до мен. Зад него течеше алена кръв. Не беше неговата. Аз изпищях. Никой не ме чу. Още веднъж. И още веднъж, но третия път гласът ми секна без ехо.
Заглавие: Нещо от мен 
